Lammoth

"Подчинение"-то на Мишел Уелбек предизвика истинска вълна от противоречиви мнения, дискусии, полемики, най-вече защото книгата излезе от печат в същия ден, в който бе извършен атентата в редакцията на Шарли Ебдо. Какъв тайминг само! Някой би казал, че съдбата умее да използва иронията.

Лайтмотивът в никакъв случай не е уникален в литературата. Попадането на Франция и Европа под ислямски режим е основна тема на излязлата у нас "Джамията Парижката Света Богородица 2048"на Елена Чудинова, а като се върнах назад и си прочетох собственото ревю, си дадох сметка колко много неща казани там бих ги казал и тук. Страхът от навлизането на чужда, крайна и опасна идеология определено започна да витае из Стария континент, а много писатели ще подхващат и в бъдеще тази пиперлива тема. Честно казано останах раздвоен по отношение на това какво е искал Уелбек да каже с "Подчинение". Дали е разочарован от отдалечаването на Европа от духовното (разбирай религиозното, християнско) начало и запътването към светското, атеистично, технологично съществуване, което всъщност става първопричина за издигането на по-агресивна теологично-политическа система? Или пък е разочарован от безличната, безформена маса на политическия елит, на традиционните сили във Франция, социалисти и демократи, които дотолкова са започнали да си приличат по комерсиалните и чисто популистките си идеологии, че френското общество губи вяра в тях, в цялата политическа система, изпада в политическа летаргия, което освобождава полето за действие на по-устремените, твърди и крайни религиозни формации? Аз лично се надявам все пак да е второто. Както стана на въпрос Уелбек не уточнява, а произведението му лъха на дълбок песимизъм.

Главният герой Франсоа е професор по литература в Сорбоната, специалист по творчеството на Жорис-Карл Юисманс. Нямам представа защо толкова много е отделено внимание именно на Юисманс, но всички тези пасажи, в които се описваха и анализираха творбите му, бяха безкрайно скучни и досадни. Наложи се да потърся информация за този френски писател от 19-и век, вероятно именно в биографията му може да открием посланието на Уелбек. Юисманс е израснал в светска среда, отделил се е от християнството, ранните му творби откровено са били натуралистични, като в една от първите му, "Marthe, histoire d'une fille", историята е за проститутка. По-късно Юисманс се отклонява от натурализма и се превръща в един от пионерите на декадентското движение, творбите му стават мрачни, песимистични и нихилистични. В тях твърдо се изразява безсмислието на живота, на човешкото съществуване. В късните си години Юисманс става дълбоко религиозен, написва"Катедралата", която му носи огромен търговски успех и благодарение на която Юисманс се оттегля и заживява спокойно до края на дните си. Историята на Юисманс до голяма степен застига и тази на главния герой на Уелбек, който живее безгрижно докато е млад, но без да усети вече е на 44 години, неженен, изпада в дълбока депресия, която в крайна сметка го принуждава да се "подчини"на една идеология, в която може да имаш 4 жени, които да са на не повече от 14-15 години, и които да ти оставят удоволствие и да се грижат за семейството. А безкрайните петродолари да ти осигурят безгрижно изживяване на живота.

Уелбек е смел писател, той умее да обхваща без да се притеснява болезнени теми, които другите смятат за безкрайно неприлично или некоректно да се пише. Централна тема е страха. Страховете. Страхът от остаряването, от разпадането на плътта, загубата на ерекция. Страхът от това да останеш съвсем сам-самотен, без приятели и роднини. Страхът от загубата на работата, свободата, постиженията, от жаждата за живот. Страхът от това да бъдеш подчинен, да попаднеш в свят, в който да усещаш че мястото не ти е там. Уелбек разнищва и един сериозен проблем - разпадът на семейството в Европа, където хората започват все по-късно да създават семейства, много често без брак, а и все по-малко деца да отглеждат. В такава атмосфера е много лесно на политическия ислям да си пробие път и да възвърне патриархалните норми, а с това и ограниченията над нежния пол. Зачеква и друг проблем. Приятелката на Франсоа, Мириам, е еврейка, която е принудена да избяга с родителите си в Израел. Което е доста точно отбелязано, тъй като след терористичните нападения в централата на Шарли Ебдо, бяха убити и няколко души в магазин за кошер, което накара много политици от Израел да приканят френските евреи да дойдат при тях.

"Подчинение"се занимава много малко с исляма като цяло. Това е по-скоро роман-критика срещу прогнилата политическа реалност, за провала на политическите партии, за духовния разпад в европейското общество, за страховете и свободата да ги изразиш. Тук отново се двоумя за крайна оценка. Ако идеята на Уелбек е да покаже как безсилието в културно и политическо отношение може да изведе на преден план религията в политиката, тогава бих застанал на страната на Уелбек. Но ако французинът изразява носталгия по католицизма и християнството, като ги посочва като надежда, тогава определено не сме на една и съща мъгла.

Основната ми критика обаче е, че "Подчинение"е малко суховат роман, с прекалено много опити за интелектуалнечене и съвсем излишно заплесване в разговори за Юисманс. Затова оценката ми по-скоро е средна.

Когато се потопих в атмосферата на книгата, се сетих за няколко филма. Първият е онзи вечен черно-бял шедьовър от 1957-а на Сидни Лъмет - "12 разгневени мъже", чието развитие се извършва почти изцяло в една заседателна зала. Уникалните диалози държат в напрежение през цялото време, а изпълнението на Хенри Фонда е незабравимо. Подобна е и техниката, която ползва Херман Кох във "Вечерята", където действието е с продължителност една вечер и почти изцяло протича в един изискан ресторант. На тази вечеря присъства две семейни двойки - разказващият Паул Ломан се събира с неговия брат Серж, който е важна клечка и най-вероятен бъдещ премиер, придружени от техните очарователни съпруги. Двете двойки са представители на съвсем различни прослойки на холандското общество, докато Паул е обикновен учител, то Серж е популярна медийна фигура, богат и преуспял човек. Кох по много интересен начин противопоставя тези прослойки, както и взаимоотношенията помежду им.

Вторият филм, за който се сетих, е наскоро излезлия аржентински хит "Диви истории", в който режисьорът, който е повлиян именно от романа на Кох, в една от историите е разгледал подобна тема. Син на богаташ е сгазил бременна жена и избягал от местопрестъплението. Богатите му и известни родители се опитват да прикрият всички следи и да хвърлят вината върху бедния слуга... Във "Вечерята"синовете на двете двойки, Рик и Мишел, също са извършили чудовищно престъпление, което шокира цялата холандска общественост, и което може да отбележи както и края на политическата кариера на Серж, така и да срути бъдещето на децата, а с това и всички очаквания и надежди на техните родители. Дилемата не е само емоционална, но те кара да се поставиш на тяхно място и да се запиташ "Аз как бих постъпил?", след което да се замислиш за въпроси от типа на "До каква степен родителите са виновни и отговорни за възпитанието на децата", "В каква среда израстват децата", "Кой трябва да понесе наказанието".

Книгата е доста приятна за четене, като диалозите обхващат различни теми, а и с това изникват и много въпроси. Дори чрез разговорите за филми или музика усещаш духовната нищета на политическата класа, сякаш Кох ни пита "Какви хора, по дяволите, попадат в политиката и как?". Засягат се теми и за литература като например защо холандците нямат нито един известен писател, а по света знаят само художниците им. Дори дребни на пръв поглед теми като ресторантьорството в Холандия и безбожните цени там са достатъчно показателни, а много българи, посещавали страни като Ниската земя и Швеция, знаят че там цените в ресторантите често надскачат 7-8 пъти цените на същите стоки в супермаркетите.

Черният хумор на Кох е доста сполучлив, а постепенното разкриване на психическото разстройство на наратора също е нещо, с което може да се отличи. Определено има защо това да е най-превеждания холандски роман, а и не се учудвам, че Холивуд също го е набелязал за екранизация.

-

Чехите са доста опърничав народ. Може би още от времената на Ян Хус, чешкия национален герой, който се опълчил срещу германското духовенство и срещу папата, които си пълнили джобовете за сметка на бедния народ, но накрая този бунт завел Хус на клада, където духовниците го изпекли. Ала дори и там той не свел глава.
Чехите са може би първият народ, разбунтувал се в Източния блок, а историите за Пражката пролет се носят и до днес. На всичкото отгоре чехите са и сред най-светските и нерелигиозно настроени поданици в Европа.

Това обяснява защо се появява и книга, като "Лягай долу, звяр". Налагането на идеология, независимо дали е религиозна или политическа, против волята на човек е тема, която е болезнена, особено за Източна Европа. Кратохвил я комбинира и с нещо още по-чудовищно. Манипулирането на деца. Децата са като мек пластилин, който може лесно да се моделира и да се превърне в опасно оръжие, в самоцелен и жесток инструмент. Доказват го много примери от средновековието, та чак до наши дни.
Още в началото на 13-и век, когато се организирал и детски кръстоносен поход, в който деца били баламосвани от църковни дейци и от папа Инокентий III, като били пратени да се бият срещу неверниците, превзели Свещения град. Повечето обаче така и не стигнали до Йерусалим, а били или продадени в робство, или загинали по време на тежкото пътуване. По-късно Османската империя е използвала еничари, които били отвличани и обучавани още от малки, а по-късно били превръщани в безмилостни убийци. Днес пък в радикални ислямски училища (мадарес) в Саудитска арабия, Пакистан, Афганистан и др, се люпят терористи, чийто мозъци от малки се промиват с обещания за девици и блаженство, ако изпълнят поредната самоубийствена акция.

Историята е за 13-годишно момче, с прякор Спартак, което е отвлечено заедно с още 30 деца, а тогавашният комунистически режим е искал да ги използва в самоубийствен проект, целящ идеологическа пропаганда. Децата са затворени в сграда , която наподобява манастир. Там те систематично са малтретирани, като идеята е да пречупят волята им и да ги превърнат в предани послушници и изпълнители на задачата. Експериментът се оказва неуспешен, но нанася непоправима вреда на невръстните дечица, които преживяват низ от ужаси, само да открият, че никога повече няма да могат да се интегрират в обществото и да забравят или преживеят спохождащите ги кошмари. Разбитата психика на едно дете оставя дълбок отпечатък завинаги.

Въпреки тежката тема книгата е разказана по един много лек начин, Кратохвил определено умее да задържа вниманието и не се разпилява с излишни описания, затова и "Лягай долу, звяр"е само 150 страници. Важна книга, която трябва да прати послание на всички онези, които смятат, че децата трябва да бъдат накърнявани насила и против волята им с техни идеологии, които смятат за съвършени.

....

През последните десетилетия Балканите са се превърнали в един безкраен и безвременен цирк на абсурда, а Румъния също е неизменна част от този цирк. Румънците са популярни по света с много неща, най-вече с легендите за граф Дракула. И тъкмо когато никой не е очаквал от тях да извадят по-ужасяващ човек от Дракула, румънците представят на света Чаушеску. В книгата на Теодорович не става дума нито за първия, нито за втория. Главните герои са хора по най-ниските стъпала на обществото: самотен нехранимайковци, просяци, проститутки, железничари, духовници, пенсионери, и т.н.

Историята се разказва от самотен безделник, чието има така и не се споменава, и който от дълго време планира своето самоубийство. Но така и не се престрашава (или не показва достатъчен интелект) за да сведе до "успех"тези планове. Живее в кооперация с пенсионери, а единствените му по-скъпоценни вещи са телевизор и някои дребни принадлежности. Шляе безцелно, колкото да стане свидетел на някоя по-интересни случка, които да разнообразят сивото му депресиращо ежедневие, когато един ден по неволя спасява един негов "колега"самоубиец на гарата за влакове и оттам се забърква с проститутки, жепе служители и със странните си застаряващи съседи. "Нашият цирк Ви представя"е наситен с онзи вид битов хумор, който може да звучи като виц, а може да е действителен случай, но в никакъв случай този хумор не е самоцелен, не присъства просто ей така. В една църква припада жена, вероятно с епилепсия, а попът в църквата започва да дава наставления никой да не се приближава, защото жената е обладана от зли демони, които се предават чрез допир. Смел гражданин обаче се намесва и въпреки протестите на божия служител успява да спаси жената...

Всъщност темите са типични за балканските ширини: засягат се взаимоотношенията между съседи, заяжданията между тях, безпаричието, депресията, пенсионерите, ромите в градския транспорт и т.н., но една от основните теми, макар и разгледана по-доста простолюден начин е вече досадния въпрос за "смисъла на живота". Но когато този въпрос е потопен в алкохолна мъгла, разговорите са доста по-интересни и оригинални. Направи ми впечатление, че много често Бог присъства в разговорите, което е съвсем нормално за румънското общество, което е сред най-религиозните в Европа. Да оставил книгата за момент настрана, румънското правителство реши да финансира скъпоструващ проект за построяване на Катедралата „Избавление на румънския род“, с която румънците искат да се представят пред света, и която ще бъде най-високия православен храм в света, издържащ на земетресения до 8.5 по Рихтер. Поради тази причина вероятно и Лучан Дан Теодорович е отделил немалко място за склонността на румънците към суеверие, към секти, пардон религии като Свидетелите на Йехова, най-вероятно от липса на какво друго да се осланят .

Лично на мен книгата ми бе наистина забавна, но финалът ми се стори незадоволителен, незавършен. Може и авторът нарочно да е спрял някъде около 150-та страница.

Удивително колко много световноизвестни писатели са ирландци. Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Джонатан Суифт, Брам Стокър, Уилям Йейтс, Самюъл Бекет, Нийл Джордан, Джон Конъли и т.н. Подозирам, че нещо витае във въздуха на малкия зелен остров, може би леприконска пръдня, която кара хората да бъдат малко по-поетични, или пък може би уискито им развързва езиците и кара всеки ирландец да излее душата си ?
Шегата настрана, защото "Размишления в катраненото буре"на Джак Харт е една от най-добрите книги, които съм чел някога. Всъщност толкова е добра, че вероятно следващите пет книги, независимо колко стойностни и да са те, ще ми се сторят посредствени.

Младо момче, Лофти, живеещо в малко село нейде из ирландската провинция, започва да разказва своята история. Постепенно разбираме, че това момче страда от остра форма на аутизъм, станала причина да бъде обект на подигравки в училище, като дори самата му майка се дистанцира от него. Причинената болка е остра, а Лофти се чувства безпомощен, изолиран, като вода, затворена в мътно катранено буре. Само допреди няколко десетилетия на аутистите се е гледало като на умствено изостанали, като на идиоти.

За щастие, Лофти среща Стивън Ханлън, който му разказва за пералните. Веднъж видял домакиня да използва пералнята като шкаф, просто защото са ѝ дали погрешното ръководство и тя не знаела как да я включи. Такива са и училищата, те третират всички като еднакви перални, набиват една и съща програма. Обществото също. Именно Стивън помага на Лофти да намери правилното "ръководство"и да превключи "пералнята". Пред нас се разкрива вече съвсем нова вселена, съвсем различен начин на мислене. Лофти забелязва малки детайли, които ние никога не виждаме. Изказва съвсем неконвенционалните си виждания за света, хората, Бог и религия, за взаимоотношенията, за боготворенето на Богинята майка и на жените, които ни дават съвсем нова перспектива.

Съдбата пресича пътищата на Лофти и другият много силен образ - Мишел, която е наивно момиче, избягало от Източна Европа във Франция, само за да се окаже в плен на сутеньори и мафиоти. Двамата с Лофти са пълни противоположности, но докато грозотата и умствената "изостаналост"на ирландското момче се оказва препятствието, което пречи на водата да избяга от бурето, то красотата и обаянието пък навличат всички проклятия на Мишел. Джак Харт има дарбата на онези стари разказвачи, като О'Хенри и Стайнбек, които те карат да загубиш представа за времето и те унасят в историите. Тук вече в по-съвременен оттенък, Харт хвърля камъчето в средата на бурето, което предизвиква у нас вълнички, които се сблъскват със стените на съда и моментално се връщат в съзнанието ни.

Рядко хваля дадено издание, но то си заслужава - с гланцова хартия, добър превод и интересна корица.

Не си спомням кога за последен път съм чел пиеса. А аз наистина харесвам театъра и нямам търпение театралният сезон след почивните летни месеци да започне отново. Имам късмет да живея близо до магическо-артистичен район - наблизо са ми моя любим малък градски театър "Зад канала", срещу него са масивният театър София, заедно с театралната работилница "Сфумато", заобиколени от Модерен театъри Кукления театър. Малко по-нататък са Младежки театър, Музикалния театър и Операта.

Последният път изгледах именно скандинавска пиеса, "Шведска защита", която много ми хареса и особено е актуална в днешния динамичен живот, в който всеки изявява стремеж към по-високоплатена работа, ходи на интервюта, стреми се към промоции и т.н.

В Северна Европа литературните прояви определено бележат разцвет, а Естония, наричана шеговито "Малката Финландия", и която е една от най-прогресивно развиващите се икономики на Стария континент, не е изключение. Не че имаше особено голям избор за естонски книги в България, но се радвам, че успях да намеря "Синият вагон".

Книгата съдържа две пиеси, "Погребение по естонски"и "Синият вагон", като определено първата е по-добра и доста силна. Кивиряхк (изкълчих си пръстите за да го натракам с клавиатурата) е написал произведение, чрез което само в 50-на страници ви потапя в естонския бит, култура и история. Героите са от три различни поколения, като сблъсъкът между тях е доста осезаем и показателен. Андрес е младеж, който се изтърсва на погребението на дядо си, заедно с момиче на име Лее, с което се е оженил набързо, без да предупреди родителите си. Разговорите между различните герои приемат комичен оттенък, поради коренно различните им виждания за живота, като същевременно се връщат и спомените от миналото. Селският тежък работнически живот срещу забързания съвременен градски такъв. Призраците на миналото все още преследващи съзнанието на съвременните естонци. Интересно е как в един период през втората световна война част от естонците са били мобилизирани от руснаците, а друга - от немците и се е случвало роднини да се бият един срещу друг. Всичко е споменато само в няколко реда, но Кивиряхк е подбрал правилните реплики.

И в двете пиеси героите обилно се заливат с водка, но във втората, "Синият вагон", героите просто се разбиват от пиене. В нея четирима застаряващи приятели се наливат с водка, празнувайки рождения ден на единия от тях, Индрек. Постепенно започват да си припомнят миналото - негативните и позитивните страни по съветско време (разбира се негативните са повече). Към тях се присъединява и далеч по-младата приятелка на Индрек, Сирц, както и един съсед. Отново се получава сблъсък между поколенията, а образът на Брежнев, комунистическите вицове изскачат от спомените на естонците.

И така, малка книжка с малки пиеси, за малка страна, малък народ, който е преживял големи събития и големи промени.

Все повече и повече млади хора биват наемани в колцентрове и аутсорсинг компании, като всички тези младежи биват превръщани в съвременни копрпоративни роби, затворени в красиви стъклени сгради, тези лъскави цитадели на корпоративния ужас, които създават фалшивата илюзия за успешна кариера и че си част от нещо голямо.

Умствено ограничавани от хитро измислените бизнес-етикети и бизнес-правила, подчинявани от зависимостта и желанието за охолство, всеки служител постепенно се превръща в безволев наемник, в сервилен и изпълнителен подлизурко, готов на всичко за да направи впечатление на по-висшестоящите от него бивши "изпълнителни и сервилни"служители и да се изкачи с тях по бизнес стълбичката чрез вече една покварена схема. Разбира се, сервилността и подчинението се представят като "професионализъм", а копрпоративната експлоатация над горките плебеи - като "възможности за развитие".

"Духлес"може да бъде разбрана от все по-разрастващия в Източна Европа аутсорсинг контингент, а след няколкото години, които съм в Бизнес-парка, книгата на Минаев ми се стори толкова позната, че сякаш я бях писал аз. Описанията а му брутални, неприлично цинични, но затова пък те карат да усетиш справедливия и неприкрит гняв на неговия герой. Повечето от нас се събуждат и сутрин се тътрят бавно, заедно с останалото пълчище от зомбита, задръстило улици и метро, като всички са се насочили към "кулите на Мордор".

Минаев показва празнотата на цяло едно поколение, както и опитите на това поколение да запълни тази празнота с консуматорски играчки и дрехи, с жалки претенции за мода и стил, с алкохол, кокаин и трева, чрез които сякаш искат да избягат от реалността и да си създадат своя илюзорна, ръководена от първичната сексуална поквара и нихилистичен материализъм. Така се създава лицемерна обвивка на пространството, в което живеят мумии, което определя и лицемерните взаимоотношения между тези мумии.

В "Духлес"под ударите на острия език попадат всички: представителите на "пролетариата", чиновници, таксиметрови шофьори, които дори да ти изтича кръвта, биха обиколили по най-дългия път, след което ще ти вземат от джоба парите и да те захвърлят на посоченото място. На псевдо-интелектуалците от контракултурната вълна, на контра-революционерите, които са в първите редици на "ревюлюцията", но когато получат облага и материално се обезпечат, забравят за своите идеали. Под критиката попадат и спуснатите чужбински "специалисти", представени от застаряващи алкохолизирани и наркоманизирани "лидери", заемащи високи постове в корпорациите не заради своите личностни качества, а за да създават илюзията, че компанията е интернационална и да създават усещането на местните служители, че не се управляват от местните хаймани. Всичко това е смесено с пост-съветската травма, нанесена от тоталитарната система, за да може да бъде пресъздадена една пълнокръвна картина на нашето съвремие, такова, каквото всички ги виждаме днес и у нас.

Втората част на книгата е малко по-мудна и по-тежка за четене, в нея главният героя отива в Санкт Петербург, или Питер, както го наричат руснаците. Дали заради коката или заради стреса и празнотата, героят започва да губи не само единствения си приятел, както и единствената си любов, а и постепенно губи и представа за действителност, реалното и имагинерното постепенно се сливат, оставяйки го да шляе безцелно.

Втората световна война. Мрачно събитие, разпокъсало и нанесло множество рани по тялото на Европа, чиито белези не са напълно изчезнали и до днес. Особено болезнена е била тази война за словенците, които столетия наред са били под нечие управление, като почнем от Римската империя, минем през династията на Хабсбургите и стигнем до Югославия. Преди Втората световна война Словения е била индустриално най-напредналата страна в рамките на Кралство Югославия, като производителността е била 4 пъти по-висока от тази на Сърбия и около 22 пъти от тази на Македония. През войната обаче словенците преживяли истински кошмар, а територията им била разпределена между немските нацисти, италианските фашисти, унгарците и хърватите, като всеки един от тях се е стремял да изтрие словенската идентичност. Дали пък и образът и съдбата на Вероника в книгата на Драго Янчар не е някаква частична алегория на самата Словения, която била буквално изнасилена и тормозена от няколко страни... В крайна сметка юго-партизаните изгонили нацистите, но и те не пропуснали да малтретират част от словенското население...

"Тази нощ я видях"обаче войната и историческите събития са на заден фон. Това е книга за любовта. Любовта в условията на всеобща лудост и омраза. Любовта на една харизматична личност като Вероника, една жизнерадостна светулка в тъмно езеро, която озарява със светлина околните. В книгата на Янчар петима души разказват за Вероника, жена, която ги променя завинаги, дори да витае само споменът за нея. Пет различни прояви на любовта. Тя променя суров и изпълнителен военен, който скоро разбира безсмислието и ужаса на войната, в която несправедливо се жертват дори прекрасни коне. В която губиш приятели и всичките си мечти за бъдещето. Тя разкъсва от мъка и майчиното сърце. Тя променя немски лекар, който разбира защо животът на жаба е по-ценен от просто мъртва размазана пихтия. Любовта като приятелство и разбирателство. Любовта като признание и възхищение.

За съжаление Вероника е родена в ера, в която няма място за крехки създания като нея. Войната наранява най-невинните, най-беззащитните, отнема всичко, заради което си заслужава да се живее и оставя само тъжни спомени.

Книгата на Драго Янчар не е лесна за четене. Някъде по средата на книгата става мудна и тежка, но не случайно това е най-известният съвременен словенски писател. Защото умее да болезнено да ти напомни колко е важно да има повече хора като Вероника.

Писането на Анте Томич е като синтез от балкански елементи, събрани в една колба, а вследствие от буйната реакция се вдига многоцветен пушек, одимяващ всичко наоколо. Образите са колоритни и напомнят на онези герои на Каравелов, Вазов и Алеко Константинов, които учехме в училище, но и също така, по време на четенето автоматично в главата ти започват да звучат мелодиите на Горан Брегович от филмите на Емир Костурица. Знам, че е крайно некоректно да сравнявам книга на хърватин с филмите на босненец със сръбско самосъзнание, а и също съм наясно какво най-вероятно пише във всеки туристически справочник за Хърватия - може да повтаряте думата "курац"колкото желаете, да наричате хърватите както си поискате, но само избягвайте да ги наричате сърби. Въпреки всичко, Анте Томич наистина успява да катализира всички онези балкански привички и потайности в една книга, в която старомодното, дълбоко патриархално начало се сблъсква с широко либералния, матриархален модернизъм.

"Чудото в Подскокова драга"Томич ни запознава с Йозо, селянин от дълбоките провинциални пустеещи райони на Хърватия, който живее с четирима си синове. Необръснати, вечно мърляви, ядосани и недохранени, те водят спокоен и скучен живот, до момента, в който се появят хора от електроенергията, за да ги таксуват. Тогава Поскоковци вадят пушкалата, останали им от войните, и гонят клетите и ужасени служители на държавата. Грубите и недодялани синове на Йоцо обаче усещат, че нещо им липсва. Липсва им топлина, любов, уют. Тогава най-големият син тръгва за големия град, в случая Сплит, за да си търси късмета. Там се въвлича в щури събития, преследвайки голямата си любов, симпатична, но странна сервитьорка. Събития, които отразяват и съвременната, динамична действителност на Хърватия, в която се сблъскват старото мислене с новите течения (традиционната бира срещу коктейл, който прилича на веро), старите рани от войните още не са отшумели, ветераните непрестанно пародират с тяхната значимост, а опитите за интеграция в модерно общество често са комични и гротески. Лъсват типичните за балканите злоупотреби с властта. И всичко това е представено по толкова лек, хумористичен и топъл начин.

Жените определено променят братята Поскоковци. Както се казва, всяка тенджера си има похлупак, а съответно и всеки от братята си намира своята любов, която се появява в различни форми. Големият брат се задомява, средните братя близнаци се запознават с две луди за връзване моми, а най-малкият брат - е, неговата любов е по-либерална. А старият Йозо трябва да напусне затворения му изолиран свят и да прекрачи в съвременния такъв, ако не иска да бъде гръмнат от собствените му синове...

Томич умее чудесно да разказва, да забавлява, да грабва вниманието и да те потопя в балканиадата, в която всички живеем и до болка познаваме, но за да я променим е хубаво да я надсмеем.

.

Задкавказието е сложен геополитически регион, в който е такава каша, че е трудно дори да се опише. В самата Грузия от години се водят спорове за Абхазия, Южна Осетия и Аджара. Не е по-различно и в съседните Армения и Азербайджан, които окървавиха района в спорове за Нагорни Карабах, територия в състава на азерската държава, но в която мнозинство (над 80%) са арменци. Като добавим в цялата тази дандания и претенциите на чеченци, черкези, дагестанци, кюрди, ингуши и картината става като някоя мацаница на Кандински.

Съвсем наскоро изгледах един прекрасен грузинско-естонски филм -"Мандарини", в който се разглеждат тези безкрайни етническо-религиозни конфликти в региона. Във филма на грузинския режисьор Заза Урушадзе, се разказва за един от малкото останали в кавказието естонци, който се неволно се озовава в сърцето на грузинско-абхазкия конфликт в средата на 90-те. Темата не е нова, нито в киното, нито в литературата, но винаги е била актуална. Само участниците са различни.

В книгата "Пътуване до Карабах"на Морчиладзе, който както се досещате е грузинец (само грузинските фамилии завършват на "адзе"или "швили"). основната тема е тази за предразсъдъците. Предразсъдъците както в грузинското общество, така и в целия район. Исторически, религиозни, етнически, политически, икономически предразсъдъци, които сякаш отравят цялата атмосфера и превръщат хората в зверове, които съсипват и опропастяват собствените си животи в глупави и ненужни разправии. Книгата излиза през 1992 г,, но и до днес тя си остава все още толкова актуална, колкото е била преди повече от 20 години.

Главният повествовател е Джио, младо момче на 24 години, което живее в стария апартамент на богатия си баща, и който все още не може да намери насока в живота. По стечение на обстоятелствата той се влюбва в проститутката Яна, която всъщност е обикновено мило момиче, но и то със злощастна съдба. Бащата на Джио, паравоенен богаташ, забранява да се срещат и насилствено изгонва момичето. Джио е съкрушен, изпада в депресия, затова решава да замине с негов приятел до азербайджанския град Ганджа (о, какво име на град само), където да купят дрога и да я продадат. Калните и неясни пътища обаче отвеждат Джио и неговия приятел право в Карабах, център на размирици и териториален спор между арменци и азери. Всъщност почти навсякъде в романа азерите бяха нарични турци, което не знам дали е нещо изгубено в превода (те са тюрки) или просто така грузинци и арменци презрително наричат азерите, което само показва наличието на вековни предразсъдъци.

Джио и неговия съратник се озовават в плен на азерите, където биват бити и заключени в килер, заедно с един арменец. След което, макар и да не бива третиран зле от арменците, се налага да бяга отново, при което е посрещнат като герой от азерите. След много перипетии Джио успява да се върне в Тбилиси.

В романа са разказани няколко малки истории, така между другото, касаещи отново хора станали жертва на предразсъдъци и омраза. Представя съвсем честно и двете страни на конфликта, през погледа на един грузинец, а и също така разглежда проблемите в грузинското общество. "Яна, Пътуване до Карабах"е широкобхватна книга, която съвсем заслужено е една от най-четените книги от този район.

.

Когато някой заговори за Исландия, хората се сещат за гейзери, Бьорк и херинга. Много херинга. Исландците вероятно правят дори тортите за рождени дни от херинга. В Исландия всеки 10-ти е писател, което е впечатляващо. Вероятно там има повече писатели, отколкото читатели, но би трябвало да приемем това с разбиране - ежедневното ловуване и ядене на херинга със сигурност не е много забавно и на хората им е нужно нещо за разтоварване. Примерно писане за рибарски приключения или за мрачни еротични саги. Най-известният у нас исландски писател е Сьоун, не само защото е писал текстовете на всеизвестната нордическа звезда Бьорк, но най-вече защото си е избрал кратък прякор, който за разлика от останалите исландски имена може да се изговаря лесно. Опитайте да изговорите Сигурьоун Биргир Сигурдсон (истинското име на Сьоун) или Офейгур Сигурдсон (окей, явно Сигурдсон е нещо като Иванов у нас), Храпън Гунльойсон или Снуре Стурлусон.

Шегата на страна, но "Сказание за лисицата"е толкова странно произведение, че дори и Ларс фон Триер би изглеждал нормален в сравнение с него..., а това определено би притеснило повечето хора. Всъщност книгата на Сьоун е само 100 страници и представлява нещо като пъзел, от който са предоставени само някои части, а останалите трябва да бъдат възстановени и сглобени от въображението на читателя.

Историята започва с разказ за свещеник, който гони една лисица. И приключва, оставяйки читателя да се чуди сам насред откритите снежни преспи. Следва история за едно момиче, намерено в изоставен кораб. По-късно се разбира, че това момиче страда от синдрома на Даун. Следват като кратки епизоди различни фрагменти от историята, които едва в последните две страници се дава ключа, с който да я сглобиш. В даден момент границите между реалност и измислица изчезват, а свещеникът и лисицата започват да говоря за ... електричеството.

Въпреки всичко "Сказание за лисицата"е наистина чудесен пример за минимализъм, за поетично, приказно писане, за вмъкване на традиционни исландски/скандинавски елементи, и в същото време се разнищват сериозни и тежки проблеми.

..

and what does the fox say? :)

.

Голяма част от източноевропейската литература засяга вече станалите банални теми за безкрайни преходи, комунизъм, икономически и социално-битови кризи. Еднообразието започва да замества жанровото богатство, както в киното, така и в литературата. Вилмош Кондор е жанров автор, а такива все по-малко пробиват в Източна Европа.

За разлика от множеството негови сънародници, на чийто книги попадах, Кондор е заложил на на един позабравен жанр - хард-бойл детективските романи, които впоследствие зараждат онази вълна от красиви черно-бели криминални филми, доминиращи в киното през 40-те и 50-те години на ХХ-и век, и които днес ги знаем като ноар. В тях се набляга не на действието, а на психологията, взаимоотношенията и реакциите на героите.

"Budapest Noir"не се отличава особено от останалите кримки, историята е съвсем семпла, дори банална - еврейско момиче е убито, а разследващ журналист случайно попада на следите на това криминално деяние, случаят започва да се превръща във все по-опасно начинание, застрашаващо живота на журналиста, а замесените се оказват влиятелни господа.

Идеята на Кондор не е била просто да напише ноар от носталгия към жанра, той го обогатява и вплита реални исторически личности и събития, като по този начин пресъздава буйните предвоенни години, през един много интересен период за Унгария, когато страната се оказала притисната като в менгеме от две крайни идеологии - фашизъм и комунизъм. Съвсем небрежно се вмъкват тези исторически препратки в криминалното разследване на главния герой Жигмонд Гордон.

Струва ми се, че трябваше да има повече исторически бележки от страна на редактора, тъй като споменатите имена имаха и своето символично значение. Като например вмъкнатия легендарен унгарски боксьор Имре Харанги, който печели олимпийската титла през 1936 г., и то с драматична победа срещу Николай Степулов, етнически естонец ... и отявлен комунист. Споменават се често и имената на тогавашния министър председател Гюла Гьомбьош, който е и от германски произход, и съответно присъединява Унгария към германската сфера на влияние. Дори един от големите площади е кръстен на Хитлер. Кондор е успял да пресъздаде това приятно усещане за носталгия и да те гмурне в една отминала епоха, непозната, но безкрайно интересна. Ароматът на ноар витае във всяка брънка от книгата. История, включваща загадъчно убийство, мадам с нейните проститутки, властни господа, боксови мачове, наемници, Budapest Noir е всъщност първата от пет прозведения в този цикъл, като всички те разказват за приключенията на разследващия журналист Жигмонд Гордон, а в същото време представя действителни събития от унгарската история.

Ето ви един интересен подход,с който да представиш не само интересни исторически събития, но и възродиш жанровата литература, Стабилен хард-бойлд роман.

По традиция ще кажа няколко думи за страната, от която е авторът, в случая - Полша. Всеки път, когато чуя полска реч, се сещам за старата ютия на баба. Когато я включваха се чуваше едно "пшшшчекшшшчечекпшешеш шчееппшек". Години по-късно, когато чух полска реч, се замислих дали ютията не се е пробвала да ни говори на полски...Следващата ми среща с Полша бе, когато мернах знамето на тази страна в една илюстрирана енциклопедия. Тогава се запитах защо е трябвало такава голяма страна като Полша да открадне знамето на миниатюрна Малта. То и индонезийците са го откраднали, но поне са го обърнали наопаки...

Ако трябва да преминем на по-сериозен тон, Полша е първата държава в света, която представя образователна система и която създава първото министерство на образованието. Другото, което се сещам е, че това е страната дала на света личности като Коперник, Станислав Лем, Фредерик Шопен, Кишловски, Робърт Левандовски и ... смразяващи неслушаеми групи като Behemoth.

"Дупка в моста"е сборник с кратки разкази, есета и хумористични очерци на Мрожек, като темите са различни, най-често са с политически и социални конюнктури. Такива кратки разкази не се пишат лесно, в тях не се развиват образи и кой знае какви действия, затова оригиналността и идеите на автора са от най-голямо значение.

Някои от разказите доста ме впечатлиха, затова буквално ще ги разкажа. Един от тях е "Развитие". В него разказващият наблюдава хлебарките, които пъплят в дома и изведнъж забелязва, че са се наредили като "Мона Лиза"на Леонардо да Винчи. В следващия момент се пренареждат като "Закуска на тревата"на Мане, явно преминали към импресионизма. След това се подреждат с картини от кубизма, сюреализма, а домакинът ги гледа и взима спрей-отрова, с който иска да фиксира някоя от "картините". Хлебарките преминават към модерните течения, Уорхол, а разказвачът ги оставя за да види настоящето и бъдещето. Но се оказва, че не успява да различи нищо, перцепцията му изневерява. Това е интересен начин да изразиш кичозността на съвремието и все по-неразбираемото и стремящо да шокира изкуство.

Мрожек в много от разказите остро критикува "прогресивните"либерали, левичарската толерантност, което по ирония на съдбата съвпадна с безумията, които извършват напоследък толерастите от Българския хелзински комитет. В разказа, наречен "В средата на транспортното средство", до младеж застава почти стогодишна старица, която го гледа с надеждата именно той да стане. Всички го гледат с презрение, защото е с тенис ракета и спортно облекло, т.е. в цветущо здраве и именно от него очакват всички да направи място на старицата. В този кратък разказ Мрожек изследва гневът на тълпата и нуждата тя да намери изкупителна жертва. В края на краищата никой не става да направи място, а разказващият...се оказва реклама закрепена за седалката...

В друг от разказите Капитализмът пише извинително писмо до "Социализма", в което се извинява за греховете си. Разбира се писмото е повече от саркастично. В "Новият шахмат"пък един шахматист ядосан от развитието на партията, зашива един плесник на опонента си. Така се заражда нова игра, в която шахматистите имат право да се псуват и пердашат. Шахматът достига невиждани нива на популярност, а и започват все по-екстравагантни играчи да се появяват... и в крайна сметка се организира шахматен мач между мечка и човек. Разказ, в който Мрожек сатиризира жаждата за насилие и кич на публиката. Книгата излиза през 1991 г., а представете си какво ли би казал сега полякът, ако бе жив и бе гледал телевизия в ерата на непрестанни риалити състезания и риалити шоута. В разказа "Джуджето"авторът развенчава доста често празните надежди на полските имигранти, търсещи работа в Европа.

В "Поздрави от"се натъкнах на един доста актуален цитат:

"..убеждението, че идеологията - тази или онази, бихме искали да кажем, но не става, защото винаги е реч за една само идеология, която избираме за своя - автоматично тя осигурява умността на лицето, избрало си я. А всички те, разните идеологии, са сбрани в две отделни групи. наречени "лява"и "дясна". Днес вече не можеш да отвориш вестник или да пуснеш радиото и телевизора, за да чуеш какво приказват и казват, нито пък да разговаряш с някого, дори със самия себе си, бе да се натъкнеш на интерпретацията на всичко, ама наистина всичко, като "ляво"или "дясно". Никой не се интересува умно ли е нещо или глупаво, почтено или не, високо ли е или ниско, голямо или малко, отворено или затворено...право, криво, ухае, тича, живее, пукнало е... Боже мой, толкова въпроси можем да питаме до безкрайност, защото светът е безкрайно богат! Да, но не - въпросът е само един: "Прогресивно или не". "Ляво или дясно."Толкоз.
Това обедняване, опростяване, тази пустиня и смърт на човешката интелигентност и чувствителност се родиха най-напред там, където се раждат идеологиите, после се разпълзяха по целия свят бавно, но сигурно."

Кратките хумористични, донякъде сюреалистични разкази на Мрожек, чиято дължина най-често са 1-2 странички, могат да останат неразбрани, те са абсурдно политически некоректни, т.е. честни, затова го избрах сред многото полски книги, на които попадах в моя своеобразен книжен кастинг.

По-всяка вероятност много ще останат озадачени от избора ми на Трейнспотинг за книга на Великобритания. Та това е шотландска книга, писана от единбургски бивш (а и може би и все още) наркоман, от някакъв си шибан ъндърграунд чекиджия.

За мнозина това е най-долната и от най-долните книги. Писана за проблемите на измета на шибаната земя. За най-мизерните, отвратителни, сервилни и апатични боклуци, изсрани от цивилизацията.

Да, но това е и най-британската книга, която нечий британски ум е изсрал, макар и накиснат в екстази и опиати, от десетилетия насам. Британски черен хумор, шотландски акцент, алкохол, наркотици, бягство от реалността, футбол и хулиганство, религиозна обърканост и непоносимост, тенденциите в попкултурата, Иги поп и музикалната сцена на късните осемдесет, проблеми с расизъм, двуличието на милитаризма, дупките в социалната система, която позволява дори на безработни нехранимайковци да точат парите на работническата класа, женски проблеми и сексизъм, за които никой не иска да споменава, секс и СПИН, неориентираност и депресията на младежите, попаднали в разпадаща се семейна среда... Това са част от темите, разнищени по брутален, но много истински начин, в наглед несериозна книга, залята с цинизъм и шотландска арогантност.

Самото заглавие на книгата е красноречиво. "Трейнспотинг"е типично британска дума, с широк смисъл, но в случая е използвана като "наблюдател, любител на влакове". Влакът на живота профучава и много от нас остават само наблюдатели. Отначало адреналинът е висок, усещането на профучаващ с висока скорост влак близо до теб те кара да усетиш някаква силна тръпка, но след това идва момент в който гледаш вече отдалечения последен вагон и имаш усещането, че си пропуснал нещо.

Ървин Уелш разбива на пух и прах цялата британска литература, покрита с пуритански традиции, така както шотландски католик би разбил бутилка бира в главата ти, ако случайно го наречеш протестантски империалист. Използвайки местен диалект и разнищвайки проблеми, които други писатели не биха дори дръзнали да помислят да пишат, ограничени от стените на благоприличието и интелектуалните норми, Уелш създава един от най-култовите романи ма 90-те, един химн, негласен бунт на британската младеж, като актуалността на книгата не отслабва с годините, а напротив.

Първият път, когато прочетох "Трейнспотинг"преди повече от десетилетие, първоначално ми се стори, че това е роман с наредени откъслечни епизоди от живота на група от младежи, като всеки епизод е пречупен през погледа и мислите на един от тях, но едва в края на книгата успях да свържа всичко в едно цяло. Със сигурност филмът на Дани Бойл, също толкова успешен, колкото и книгата, е повлиял върху моята представа за героите - Рентбой, Франко, Спъд, Даян, Сикбой, Томи и останалите. В съзнанието за дълги години остават глуповати сцени, като онази със Спъд, вързан здраво за леглото, докато приятелката му намазва пишката с тигрова мас, вместо вазелин. Впоследствие пищящият Спъд с подскоци бяга към банята, където се подхлъзва и разбива главата в тоалетната чиния. Сцената с лайната и чаршафите (пак със Спъд) я знаем от филма, но онази в която едно момиче от дружината, работеща като сервитьорка, потапя тампоните си, напоени след тежък менстрален период, в доматените супи на група кокнита (нарицателно за англичани), които са се гаврили с нея преди това, е нещо, което дълго се помни. Не се сещам за някой писател, който така да е описвал изпадането в "глад"и депресия по такъв въздействащ начин, който те кара да се вцепениш. Още е по-мрачна и депресираща е главата "Лоша кръв", която се разказва от заразения от ХИВ герой. Понякога имаш чувството, че потъваш в пълната с лайна тоалетна, най-мръсната в Шотландия, заедно с героите.

С две думи. Култова книга.

За две неща се сещам, когато се споменават сърбите. И не, не са сливовица и турбо-фолк. Първото нещо, за което се сещам е, че сърбите обичат топки. Игрите с топки, де. Тенис, волейбол, баскетбол, хандбал, водна топка, футбол, всичко де е с топка, сърбите са добри, сред най-добрите дори. От Новак Джокович до Никола Гърбич.
Второто нещо, за което се сещам, е сръбското кино. Сърбите са тези, които успяха да изградят образа на балканското кино, да извадят филми, с които да насочат вниманието на целия свят към този регион и да създадат характерен стил. Е, сърбите умеят да заплитат нещата и в политически план, така че отново целият свят да заговори за тях.

Кой не е чувал за филмите на Емир Костурица, босненец по рождение, сърбин по душа? "Ъндърграунд", "Черна котка, бял котарак", "Животът е чудо". Или този на Здравко Сотра - "Зона Земфирова"? Филмите от по-новата вълна като великолепния "Парад"и "Монтевидео: Божествено видение", и двата на Сърджан Драгойевич, както и "Клопка", "Кръгове", които също са много сполучливи.
Сърбите успяват да предизвикат интереса на публика и критика дори с ужасяващи, брутални и шокиращи филми като "Сръбски филм" (забранен в редица страни) или "Клопка", които имат цел да хвърлят в нокдаун зрителя и да го оставят зашеметен за седмици напред. Да, сърбите умеят да творят и да правят кино.

Винаги съм се питал каква е тайната на западните ни съседи за успехите им в седмото изкуство. Емир Костурица дава отговора. Сърбите не се стремят да копират никого, много са твърдоглави и уверени в себе си. умеят да изразят своето мнение и най-важното - умеят да разказват истории и да запазят своята идентичност. Точно за това избрах "Сто яда"за книга на Сърбия, въпреки че Костурица е роден в Босна (но се смята за сърбин и по-късно приема християнството) и е режисьор, а не писател. Сборникът с разкази на прословутия кинодеец ме впечатли в пъти повече дори и от най-тачените и известни сръбски писатели, които по една или друга причина не успяха да ме трогнат. Като почнем от писателската легенда Милорад Павич, чийто прекалено информативен стил ми дойде в повече, и стигнем до Пантич, който пък също не ми бе достатъчно интересен.

Шестте сърдечни разказа на Костурица са като малка детска метална кутийка, от онези, които всички имахме като малки, и в които събирахме любимите си предмети и играчки. Кутийка с безполезни дрънкулки се превръща в съкровищница за детски спомени години по-късно. "Сто яда"е като албум за снимки, запечатали незначителни, но скъпоценни моменти. В голямата си част от разказите, върху съдбите на героите витае тъмната зловеща сянка на войната. Тя не присъства пряко, но нейното влияние е осезаемо. Основно обаче са засегнати детските спомени, израстването, взаимоотношенията с родители, роднини и приятели, първи тревоги, грижи, любовни трепети, които се забиват в съзнанието и дирижират спомените. Съвсем обикновени истории, разказани по необикновен начин.

Безспорен мой фаворит в този сборник се превърна разказа "Прегръдката на змията". Разказ, който по-скоро звучи като приказка с митологични и библейски елементи, и който разказва за любовта, разкъсана в свят на омраза.

Костурица не е пропуснал и да намигне към читателя с няколко препратки към негови филми. Помните ли онази дама в кабарето от "Черна котка, бял котарак", която с дупе вадеше пирони? Тя присъства и тук. A дали си спомняте песента на Иги Поп и Горан Брегович "This is a Film", заедно и с култовия рефрен "The fish doesn't think, because the fish knows everything". И рибата присъства!

-----

Скрито бонус ревю: "Малки тайни"на Горан Маркович.

"Малки тайни"е скромна книжка, която си я взех с голямо намаление, и която вероятно щеше да събира прах дълго време, ако не бях се заел да прочета книги от всяка европейска държава. Горан Маркович ни запознава с историята на една театрална трупа, по-точно с историята за създаването един театър в бурните и несигурни времена около втората световна война. Началото бе много силно, представят ни се няколко интересни образа, които богат интелектуалец и меценат събира за да създаде модерно течение и да разчупи шаблоните на тогавашното сценично изкуство. Романът проследява развитието и съдбите на членовете на трупата през една епоха на политическа нестабилност и крайни идеологии. Немска окупация, американски бомбардировки, за да дойдат накрая комунистите и да наложат потискаща за твореца среда. Това, което малко ме разочарова е, че някъде към средата романът на Маркович постепенно се превръщаше в документална хроника и набързо се разказваше за живота на отделните герои, като на моменти оставаш с чувството, че четеш биографична статия от Wikipedia. Щеше да ми хареса повече, ако сръбският автор бе вкарал малко повече артистичност и приказност в историята. Идеята ми хареса доста, т.е. представянето на творци, техните амбиции и желание просто да са част от велико изкуство, но техните мечти са потиснати от поредицата политически и идеологически терор. Сухото представяне е причината да избера "Сто яда"пред този роман. Ще завърша с цитат:

"... всички хора носят маски. Винаги се представят във фалшива светлина и много рядко показват истинските си чувства, и то само, когато не се контролират, в мигове на силна болка или голяма любов. През останалото време практически целия си живот те пропиляват, за да прикрият какви са и какво мислят. Но дали става дума за двуличие, или за лоши намерения? Не е ли това броня, с която се защитават от непоносимата действителност?".."Светът, в който живеем, всъщност царство на лицемерието и всичко, което ни обкръжава е съградено върху лъжата. Това е начинът, по който съществува нашата цивилизация. "

Малтийският език е странен, а в него може да "прочетете", или по-точно да проследите, историята на Малта. Италианците се шегуват и описват малката страна като купчина скали насред средиземноморието, чиято собственост се е сменяла като носна кърпичка през вековете. Древни гърци, италианци, сицилианци (които пак са италианци, но малко по-мургави), араби, турци, британци, французи - тук е властвал кой ли не. Явно горките малтийци най-малко са имали контрол върху купчината ска...пардон, върху живописните две по-големи островчета. Затова малтийският език е толкова уникален, единственият официален семитски език за страна в Европа, той представлява странна кръстоска между арабски и италиански, с все по-чести включения на английски и по-рядко, на френски думи. И понеже Малта прилича на странноприемница, в която се събирали какви ли не типажи, в такива среди се раждат и големи разказвачи. Защото за мен Мейлак наистина е средизмноморски трубадур, способен да създаде атмосфера на приятна лятна нощ, в която да ви унесе с разкази и да ви създаде впечатлението, че лежите на хамак и се люшкате насред морето, с аромат на сардини.

"Когато изпратим деня"е сборник с чудесни разкази, обединени от един основен мотив: любовта, заедно с всички трудностите във взаимоотношенията които я следват, преодоляването на раздяла, изграждането на връзка и т.н. Любовта обаче е просто светъл розов фон, върху който ярко прозират и изпъкват останалите политически и социални елементи, тя е една от сплавите от сложната амалгама, забъркана от Мейлак. Любовта може да бъде толкова красива и прекрасна, но в един момент да ви убоде като бодлите на красива роза, чийто братовчеди, глоговете, са от същото семейство розоцветни. Героите са от различни възрасти, поколения, етноси, социални положения, а разказите макар и обединени от една обща нишка, са също толкова различни.

Един от любимите ми разкази от книгата - "Държавен преврат", е ярък пример за красотата на този сборник. В него се разказва за неспособността на главния герой да преодолее раздяла след четиригодишна връзка, но в същото време Мейлак чудесно парадира със силата на социалните мрежи да подвеждат и да превръщат хората в заблудени последователи на фалшиви кумири, а и обръща внимание на ситуацията в Малави.
В един друг разказ, "Гарванът", който също се превърна във фаворит, символично, по хичкоковски, е показана сложността на една наглед романтична и перфектна връзка, която е поставена под въпрос. Защото именно в трудните и стресови ситуации излиза наяве истинската същност и скритите черти на всеки човек.
В "Искам да извикам Самира", още един силен разказ, пък се набляга на културните и религиозните различия, които напълно се размиват и стават абсолютно ненужни пред любовта и смъртта.

Много силен сборник, който действително е подходящ за четене с чаша бяло вино, стига да внимавате да не ви избоде.

Цяло чудо е, че съществува страна като Босна и Херцеговина. Нейното съществуване в този вид е вследствие на чудовищната гражданска война, в която на етнически и религиозен принцип започват масови кланета. Винаги е странно как десетилетия хора с различни вярвания са съжителствали в мир и разбирателство, и в даден момент всичко се отприщва, сгромолясва, а на преден план излизат най-тъмните човешки черти. В БиХ половината от населението са бошняци, които в по-голямата част са мюсюлмани; малко повече от една трета са сърби (православни), а една шеста са хървати (предимно католици). Около половината от мюсюлманите в Босна са без деноминация, тоест не се определят нито като сунити, нито като шиити. Днес Босна е разделена на политически и на географски принцип. Сърбите живеят в област, наречена Република Сръбска, а хърватите и бошняците - в Федерация Босна и Херцеговина. Някъде там, в най-източната част на страната, има област, наречена Бръчко, където все още бошняци, сърби и хървати живеят заедно...

Не знам доколко е политически коректно да избера етнически хърватин за представител на Босна и Херцеговина в моето европейско книгопътуване, но едва ли ще се намери толкова трогателна, искрена, човечна и разтърсваща книга за Босна от този сборник с кратки разкази. Самото заглавие е много точно; Марлборо е една от първите компании, които навлизат в Източния блок и те откриват завод в Сараево през 1967 г.
Сараевското Марлборо веднага става популярен заради характеристиките на местния тютюн, а босненци се превръщат в едни от най-страстните пушачи и консуматори на кафе в света. Миленко Йергович нарочно е избрал това заглавие, сякаш пред тютюна религиозните и етнически различия оставали на заден план, а кафенетата са обединявали всички.

Както винаги се получава големите жертви на войните са обикновените хора, при това най-невинните и най-беззащитните. Онези, които искат просто да оцелеят, да се събудят на следващата сутрин и просто всичко да се окаже един продължителен кошмар. Точно за тях Йергович пише разказ след разказ, нахвърля ни десетки ярки образи, чиито истории ни бодат директно и укорително, сякаш сме седнали върху магарешки бодил. Всички тези лица, избродирани от перото на автора, са затиснати от лудостта на войната и от заобикалящите ги крайни чувства на опепеляваща омраза, панически страх, както и от подтикващата ги безнадеждност.

Един от разказите, чието заглавие е "Кондора"ми направи особено впечатление. В него главният герой - Изет, е приклещен в сараевския квартал Враца, превърнал се във военните зони и не след дълго попада в плен на сърбите. Там яде бой за да се спаси лъже, че е лейтенант с прякора "Кондора". Съответно сърбите го разменят за военни заложници, пленени от хърватска страна, а когато хърватите научават, че той не е никакъв Кондор, и те му теглят бой и го арестуват. Брутален разказ, който осмива елементарния милитаризъм с всички детински героични прякори, както и онагледява падението на обикновен човек, който просто иска да оцелее.
Не по-малко е трогателен и друг разказ - "Кактуса". В него мъж разказва как се е затворил в мазето по време на военните действия, заедно с единственото нещо, останало от неговата любима - един кактус, който тя му подарила, защото й напомняло за негова част от тялото. За съжаление кактуса така и не оцелява...
Всеки един от разказите на Йергович остава следа и е зловеща хроника на това, което се е случило в началото на 90-те години в Босна, но и също така често ни връща малко по-назад във времето, напомня ни за олимпиадата в Сараево, за живота преди войната с всичките светли и тъмни нюанси.

Знаете ли кое винаги ме е учудвало, когато става на въпрос за Норвегия? Това е една от малкото страни в света, чиято икономика се крепи на добива на петрол, но въпреки това не се е превърнала във военно поле или в провалена радикална държава (като например Нигерия, С.Арабия, Ирак, Иран, Либия и много други).

Норвежците винаги са считали за миролюбиви и се известни с ултра-либералната си политика ( някои киноманиаци може да се спомнят фразата от култовият филм "Животът на Браян", в който създателите твърдят, че е толкова скандален, та дори и в Норвегия са го забранили), но въпреки това слушат най-бруталната музика на света, а именно суровия блек метъл.

Средностатистическия норвежец винаги съм си го представял като висок русоляво-рижав човек, който ходи на работа със ски, а след това се прибира вкъщи, където започва да стържи на китара и бясно да ръмжи нейде из гаража, заедно с негови дружки. След което се събличат голи и започват да се гонят голи, карайки ски из гората, а на вън е -20 градуса.

Затова за контраст съм избрал точно книгата на Юстайн Гордер като представител на Норвегия, нищо че няма нищо общо с норвежките стереотипи.

"Светът на Софи"е уникално добре замислена книга, в която Гордер по много приятен начин ни представя всички по-големи философски течения и научни концепции, които са излязли изпод шапките на велики мислители, като почнем от тези в Древна Гърция, минем през Средновековието, Рененсанса, и стигнем до еволюционната теория на Дарвин и съвременните ни представи за Големия взрив. Софи е 14-годишно момиче, което започва да взима уроци от Алберто Кнокс, стар философ, като в същото време чете писмата, отправени към друго момиче, Хилде, и които мистериозно попадат при Софи.
Постепенно световете на Софи и Хилде се преплитат и читателят разбира накрая, че един от тези светове всъщност е измислен от бащата на едно от момичетата, за да може да го накара да се замисли върху смисъла на живота, да оформи свое собствено виждане и да бъде подготвена за бъдещето.

И тъй като действително ядях шоколад, докато четях книгата, ще публикувам част от размислите, които се гонеха и играеха на криеница в главата ми:

Шоколад на Сартр или Екзистенциален шоколад - шоколадът сам се определя какво е, а именно шоколад. Тоест, самите шоколади трябва да създадат и открият смисъла на своето съществуване. Шоколадът сам трябва да осъзнае, че е шоколад и че скоро ще бъде изяден, поради което у него се поражда страх и отчуждение. Мням, мням, муахахахха.

Шоколадът на Ницше е друга разновидност на екзистенциалния шоколад, при него "Казанът е мъртъв"и шоколадът се прави на машинна лента. Споделянето на шоколад е егоизъм, т.е. за да се покажеш, и не е алтруизъм.

Ню Ейдж шоколад - това е когато някой шибаняк ти предлага "алтернативен"шоколад, който лекува всичко, уж не се дебелее от него, но всъщност се опитва да ти пробута шибан марципан, забъркан от баба му с продукти с изтекла годност.

Шоколад на Дарвин - шоколадът произлиза от какаото. Шоколадът еволюира с времето, и се появяват все по-шикозни шоколади, докато най-сетне шоколадът се увил в лъскави хартийки, а после е завладял света.

Шоколад на Маркс - винаги увит в червен целофан. Идеята е всички материали за шоколада да бъдат достъпни и всички да правят шоколад, а после да се раздели по равно. Разбира се, някои ще взимат по-равни парчета от останалите, като повечето обикновено остават с пръст в гъза.

Шоколад на Киркегор - Има три вида киркегоровски шоколад. 1) Естетически шоколад, за хора които се стремят за наслади. 2) Екологичен (нравствен шоколад), за хора, които имат морални устои и им пука за екологията примерно, може и да е за холестерола. 3) Шоколад, осветен и пречистен от светата църква. Само за възвишени хора.

Шоколад на Хегел - Световният Шоколад може да е субективен, т.е. той е шоколад само за теб! Може да е и обективен шоколад - за семейството, за обществото. Но може да е и абсолютен шоколад - просто да си кретен и да мислиш за глупости, вместо просто да го изядеш frown emoticon

---

Е, поне признайте, можеше и да е по-зле - можеше да ям кюфтета с картофки. примерно, и да чета "Електростатично отблъскване между положително заредените ядра.

Както знаете почти всички известни композитори са родени в Австрия. Или са работили в Австрия. Или поне са пили кафе там, по дяволите!
Но най-голямото постижение на австрийците, както вероятно сте чували, е, че те са накарали света да повярва, че Хитлер е немец, а Бетховен - австриец.

Малко е странно, че за тази алпийска страна, в която са творили писатели като Кафка, Цвайг и Йозеф Рот, съм избрал точно Волф Хаас като австрийски съвременен представител в моето евро-книго-пътуване. Но наистина Хаас ми хареса най-много от своеобразния книжен кастинг, който направих. Сред кандидатите бяха Арно Гайгер със "Старият крал и неговото изгнание", "Лекарство против северния вятър"на Даниел Глатауер, Петра Хартлиб и "Моята прекрасна книжарничка", както дори и скандалната Елфриде Йелинек с "Пианистката".

Книгата на Глатауер много ме разочарова и общо взето мога да я опиша като досаден чиклит, в който жена и мъж се запознават случайно по електронната поща, започват да си пишат, и в 230 страници все си уговарят срещи, които се разминават, а през това време си разказват незначителни битови досади. Романът на Арно Гайгер ми беше прекалено меланхоличен и скучен, а Йелинек - просто не е мой тип писатели. "Пианистката"малко напомня на по-интелигентна версия на "50 нюанса сиво". Петра Хартлиб с "Моята прекрасна книжарничка"беше основен опонент заради книжната тема, но после с течение на времето ми стана безразлична.

Заглавието "Ела сладка смърт"е взето директно от произведение на германския композитор Йохан Себастиян Бах, а главният герой, Симон Бренер, бивш детектив и настоящ шофьор на линейка, постоянно си я тананикаше, което ме накара да си я пусна и аз, докато четях книгата (всъщност и сега я слушам, докато пиша това ревю - създава усещането, че съм в църква).

Волф Хаас е доста широко скроен и въобще не се притеснява да ползва расистки прякори като "Негрото"или "Черня", а в столовата названията на гозбите са от сорта на "Донорски дроб"или "Донорско сърце". Черният хумор съпътства в по-голямата част от романа, в който линейки се гонят и надпреварват из улиците на Виена, а вече споменатият Бренер се опитва да разплете няколко убийства, включително и тези на двама негови колеги. Сред заподозрените са и конкурентите от Съюза за спешна помощ.

Най-ценното обаче е, че "Ела сладка книга"е много австрийска книга, в края почти и аз се разхождах пиян на Донауинзелфест, известният фестивал на открито, който се провежда на Дунавския остров. Волф Хаас е засегнал на шега и някои социални теми, като например проблемът с общежитията (основна причина на главния герой да стане шофьор на линейка), без това да натежава и без въобще да задълбава. Дори няма да ги забележите, ако четете по-бързо.

След няколко прочетени книги от австрийци, Волф Хаас се оказа заслужен победител.

Когато си набавях и търсех книги от швейцарски писатели, се сблъсках със следния проблем. В анонсите на задните корици на поне четирима от тях пишеше, че е "най-четеният"съвременен швейцарски писател. Това твърдение срещнах за Алек Капю, Мартин Зутер, Силвио Блатер, както и за Кристиан Крахт. Явно е, че швейцарците винаги успяват да покажат своя банкерски нюх и да пласират услугите си с етикета "най". Най-точните часовници. Най-фините шоколади. Най-полезните джобни швейцарски ножчета. Най-добрите тенисисти. Най-добрият център за ядрени изследвания. Най-яките крави. Най-хубавите алпийски курорти. Най-стабилните банки. Сиренето с най-много дупки - швейцарското. И така нататък.

Затова избрах и най-швейцарския роман. Романът на Алекс Капю с лекота спечели съревнованието измежду швейцарските си колеги. Идеята на Кристиян Крахт в "Ще бъда тук сред слънчевата светлина и в сянката"да напише алтернативна история, в която Ленин никога не е напускал Швейцария и успял да наложи комунизъм там, е интригуваща, но самото изпълнение бе прекалено сухо и скучно. "Любовникът на мама"от Урс Видмер е написана в онзи стар разказвачески стил на О'Хенри например, но бе прекалено обикновена, даже невзрачна книга. С "Тъмната страна на луната", в която виждаме един съвременен вариант на Джекил и Хайд, Мартин Зутер също впечатлява с идеи, но също ми беше трудна за четене, с много ненужни и досадни пасажи. Силвио Блатер е добър писател, но отново нещо не ми тръгна с "Щастливо число", просто не е мой тип.

"Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията"е биографичен роман, в който са представени историите на три легендарни исторически фигури, свързани с Швейцария по един или друг начин. Това са биографиите на физика Феликс Блох, на неуспялата певица и впоследствие станала шпионка Лаура Д'Ориано, както и на Емил Жилиерон - баща, и младши, които възстановявали древни находки и произвеждали техни дубликати. На мен веднага ми направи впечатление подборът на тези три фигури, които нямат нищо общо един с друг.

Първото, което се набива на очи са имената. Роденият в Цюрих Феликс Блох е немскоговорящ, макар и от еврейски произход. Лаура Д'Ориано, родена в Константинопол, е етническа италианка, чийто родители се установяват във Франция, а по-късно тя се жени за швейцарец и получава швейцарско гражданство. Емил Жилиерон е роден във френскоговорящото алпийско село Вилньов. По този начин Капю е подбрал три личности, които да представят трите (ако не броим и ретророманската) езикови общности на Швейцария.

Вторият важен елемент е дейността, която всеки от тях е извършвал. Феликс Блох постепенно израства като един от най-изтъкнатите ядрени физици на своето време. Блох е от Цюрих, същият град, в който Айнщайн, в един кабинет на тамошния технически университет, е съчинил своята Обща теория на относителността. На един хвърлей разстояние до него, Ервин Шрьодингер изследвал защо електроните имат едновременно свойства и на частици, и на вълни. Пак в Цюрих Херман Вайл предоставил математически доказателства за теорията на относителността, а Петер Дебай (всеизвестните дебайграми), доказал експериментално хаотичното движение на частиците. В Цюрих по приятелски Блох се подвизавал и дружил с Хайзенберг, Шерер, Хайтлер, Лондон, Телер, Нилс Бор - всички светила на физиката в момент, в който ядрената физика се превърнала в символ на бъдещето, а надпреварата за изработването на атомна бомба между воюващите страни по време на Втората световна война достигнала своята кулминация. Именно надигането на нацистите отвежда заклетия пацифист-евреин Феликс Блох до свръхсекретния проект в бившия пансион за деца Аламо, където ще участва дейно в изработването на атомната бомба. Но ще напусне проекта, след като разбира, че неговият германски приятел Хайзенберг е далеч от изработването й...

И ако Блох е представител на науката и на бъдещето, то Емил Жилиерон се е занимавал предимно с миналото. Талантлив художник, той станал дясната ръка и съветник по художествените и архитектурни въпроси на милионера Шлиман, който по онова време търсел Троя. След смъртта на Шлиман, Емил се присъединил към екипа на Артър Евънс, с който открили и възстановили величието на двореца на цар Минос в Кносос. Така Жилиерон се превърнал в най-прочутия реставратор и илюстратор на артефакти по онова време, в което търсенето на древни цивилизации се превърнала в доходоносна мания. Стотици археолози и богати меценати са издирвали изчезнали легендарни градове, като кулминация са били именно Троя и долината на царете в Египет. Разбира се, Емил започнал да произвежда дубликати (съвсем легално), и бутан от своите благодетели бил принуден да прави исторически "компромиси". да възстановява по свое усмотрение находки, като в същото време създал и свой бизнес, който бил поет от неговия син, който наследил същия талант.

За мен най-интересна бе биографията на Лаура Д'Ориано. Израснала в артистично семейство, което непрекъснато пътувало и влачело куфари, свикнала да гледа майка си под светлината на прожекторите, Лаура мечтаела да стане изискана и известна певица. След като се омъжила за чаровен швейцарец, неволите на току що избухналата война я закарало в забутано швейцарско село, където е трябвало да прекара живота си. Лаура не се примирила с този факт, искала да усети пулса на живота и избягала отново в големия град, където да може да изпълни мечтата си за кариера. Знаейки пет езика моментално прави впечатление на тайните служби и те я вербуват за шпионка. Роля, с която тя се справяла блестящо. До трагичния й край...

"Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията"представя три истории на личности, които са били принудени да пристъпят принципите си, но никога не са се предали да преследват мечтите си.

В художествено отношение романът не дава много, но със сигурност това е един от най-добрите чисто биографични романи, които съм чел.

Мишел Уелбек - "Подчинение"

Холандия: Херман Кох - "Вечерята"

Чехия: Иржи Кратохвил - "Лягай долу, звяр"

Румъния: Лучан Дан Теодорович - "Нашият цирк Ви представя"

Ирландия: Джак Харт - "Размишления в катраненото буре"

Естония: Андрус Кивиряхк - "Синият вагон"

Русия: Сергей Минаев - "Духлес"

Словения: Драго Янчар - "Тази нощ я видях"

Хърватия: Анте Томич - "Чудото в Поскокова драга"

Грузия: Ака Морчиладзе - "Яна, пътуване до Карабах"

Исландия: Сьоун - "Сказание за лисицата"

Унгария: Вилмош Кондор - "Budapest Noir"

Полша: Славомир Мрожек - "Дупка в моста"

Великобритания: Ървин Уелш - "Трейнспотинг"

Сърбия: Емир Кустурица - "Сто Яда"

Малта: Миер Мейлак - "Когато изпратим деня"

Босна и Херцеговина: Миленко Йергович - "Сараевско Марлборо"

Норвегия: Юстайн Гордер - "Светът на Софи"

Австрия: Волф Хаас - "Ела сладка смърт"

Швейцария: Алекс Капю - "Фалшификаторът, шпионката и бомбаджията"